Credits: Record of "Ultramarine" was made on 30th Deutsche Jazz Festival in Frankfurt. It participates Enver Izmaylov and guitarist who is already well known in Germany. Theodosius Spasov (flute, vocals), Anatoly Vapirov (saxophone) and Stoyan Yankoulov (drum, percussion) create an independent "Bulgarian World jazz" in a new form, which speaks for itself with free improvisation with singing without words ... Impresivniyat and often melancholic sound of the pipe is mixed with the voice of Sax on Vapirov and deep pounding drums as if the instruments belonged to one different ages. With breathtaking ease Enver Izmaylov be joined with clean guitar line. Everything is played a dance as close to the Bulgarian wedding music - zasvirva increasingly faster and faster, almost of ecstasy, a brilliant solo izpalnenieya. Once it is rock, which is obvious after Arabic influences are or breadth and loneliness Some Bulgarian landscape - beautiful ornament in spokynite more times. "Trio Story" deserves its name - "Ultramarine" is "Music to sleep." KARINA shackles / DzhazdaymenshanПриказки с край и без-край, разказани от Теодосий Спасов
И още за музиката и хората...
Казват,че синьото било най-чистият цвят, най-дълбокият - цветът му все иска да убягва. Но и най-студеният. "Когато синьото потъмнее, то се превръща в път на съня. Там съзнателната мисъл малко по малко отстъпва пред несъзнателната, както и дневната светлина неусетно се превръща в нощна, в нощносиня".
"Ултрамарин" се нарича последният албум на трио "Приказка". Един музикален проект от световна величина. Издаден от "Кукер Музика", което в имена означава Димитър Панев, Румен Спасов, Иво Христов и Виктор Лилов. Това е свирене на живо - известните български музиканти Теодосий Спасов, Стоян Янкулов и Анатоли Вапиров свирят заедно със също тъй известния татарски китарист Енвер Измаилов.
Всъщност триото се създаде малко случайно. Обадиха ми се от Фондация "Отворено общество" и ме поканиха за концерт в Маями. Анатоли Вапиров беше "варненската линия" в проекта. Аз предложих Стоян Янкулов. Така започна историята, която се въплъти в три албума - единият, издаден в Германия, а другите, тук, в България. "Ултрамарин" е последният, това за мен е "каймакът" на "Приказка", творческият й таван. Най-доброто е, че Енвер свиреше с нас. Това провокира любопитство, надви привикването - ние бяхме свирили дълго време заедно. Даде един хармоничен баланс в изпълненията.
Първо само чух за Аполониевските "приказки" на триото, отзивите бяха страхотни. После ги гледах. Звуко-думи в непонятен синхрон. Не съм си представяла, че Яворов може да ми звучи. За кой ли път откривам за себе си Теодосий и Стоян. Музика, която сякаш преминава през хората, които я свирят, през тези, които я слушат. Идва отнякъде много далече и се запътва пак нанякъде. Въпреки че ни се иска да я задържим.
Концертът е една работа, която трябва да се свърши максимално добре, с отдаденост от всички. Да няма на сцената дребнави мисли и дрязги. Когато ти си се изкачил там, си се пренесъл в някакви други нива и измерения. Да чувстваш на сцената дребния човек, "човещинките" - това не искам да ми се случва. Наистина в такива моменти ставам изключително чувствителен, започвам да чета мислите на хората, които са около мен. Започвам да ги усещам - дори какви семейни проблеми имат. Това ме напряга до краен предел, камо ли пък завист да се появи. Свиренето е партньорство. Аз не съм от типа музиканти, които правят състезание на сцената, "режат глави" на публиката и нещо такова - това за мен е антимузика. Аз искам да правя изкуство, вярвам, че го правя, а не да бъда състезател или "екзекутор" на публиката си. На сцената различни хора са заедно - един с една цел, друг с друга - поради различни обстоятелства. Но всички те трябва да правят изкуство заедно. Лошото е, че аз наистина усещам тези "изключвания" от художествената посока и като виждам, че на сцената някой се занимава с друго или си мисли колко струват обувките, които ще си купи утре, как може да спечели от това още и още - тогава у мен настъпват съмнения в труда ми. Най-доброто в такава ситуация е човек да спре. Както аз един ден ще спра и ще сляза от сцената и няма да досаждам на публиката със своите "мощи". Защото изкуството е за млади и красиви хора. Няма значение, че може душата ми да е "млада и красива". Няма да има значение и това, че публиката ще се радва - че съм успял още един концерт да направя. Да победя по някакъв начин. За мен музиката не е победа над нещо, това е любов преди всичко. Има хора, за които това е недостъпно. А някои не познават любовта дори. Стремят се към нея и когато им я поднесеш, покажеш им я - те са готови с най-голямата си възможна грубост да я отблъснат, "захвърлят" и да кажат - че нищо не се е случило. Ето такива "приказки" ми се въртят в главата сега.
Преди няколко дни Стоян Янкулов сподели, че на концерта във Франкфурт свирил като че ли подсъзнателно "за последно". И едва ли някога ще свири по този начин.
Между другото аз съм много щастлив, че Стоян е човекът, който успя да се развие в това трио. Това беше една школа за него, той откри как трябва да се свири, освободено, намери си инструментариума там и се оформи като един интернационален перкусионист, музикант и човек на високо ниво, на когото му предстои да се развива още и още.
Всъщност какво е "краят" на една история, кой със сигурност е щастливият край на една приказка?
Аз много се зарадвах на излизането на този албум наистина. Даже си го държа у дома, още на никого не съм го дал. Харесва ми и името. Ясно е. Може да скрива "неяснотите", фалшивото. За мен името е нещо много важно, код към човека. Предопределя пътя му. Може да ти разкрие какъв е, какво има "вътре" у него.
Наистина последната композиция "Утро" е някакъв "край", финал. Но има и стремления оттатък него - те обаче са съвсем, съвсем други. Може и космически да са. Питам се, трябваше ли да "умре" някой от нас, за да свърши Приказката. Мисля, че сме достигнали възрастта, в която не трябва да си губим времето с кухи начинания. Иначе по-добре е да не се захващаме. По-добре е да ходим някъде по шумите, да почиваме, да си мислим...
Трябва каквото започнем да го правим - да е много хубаво, точно такова, че да остане.
Катя АтанасоваTheodosii Spassov is a Bulgarian traditional music and jazz performer of world renown. He began studying the kaval at the music high school in Kotel and later at the Academy of Music and Dance Art in Plovdiv graduating in 1986. He developed his own unique style of playing the instrument by intertwining traditional music with elements taken from jazz, classical and pop music. He has performed with eminent Bulgarian and foreign performers and bands such as Jazz Line, the Balgarka Trio, Dave Liebman, Dimitrios Vasilakis, Andy Shepherd, Yildiz Ibrahimova, Ennio Morricone, Jamey Haddad, Veselin Nikolov, Albert Mangelsdorf, M. Johnson, Ivo Papazov, the Bulgarian National Radio Symphony Orchestra, Kazumi Watanabe, the Acoustic Version, the Mystery of Bulgarian Voices, Rabbi Abu Halil, Milcho Leviev, Dionisi Savapoulos, etc. In 1994 he performed with Sofia Women’s Radio Choir and won with it the Grammy Award for The Mystery of Bulgarian Voices. During the season 1998- 99 he worked in the USA with the world-famous Irish dance show River Dance. At the fourth European Jazz Night Festival, Theodosii Spassov was a featured performer along with other jazz musicians, including Winton Marsalis. He won the Special Prize of the festival in Detroit (USA) in 1994. He was also laureate of the International Art Academy in Paris (1996). In Bulgaria he was elected twice Musician of the Year (1997, 2002).
From 1994 to 1999 he worked as artistic director of the Philip Koutev National Folklore Ensemble. Since 2000 he has been member of the Programme Council of the Bulgarian National Radio. He is also soloist of the Bulgarian National Radio. In 1998 he was elected member of the River Dance Managing Body.
His music was released on 15 CDs. He composed film music and performed it. In 1993 he wrote the music to the French-Bulgarian production Granitza (The Border), directed by Hristian Nochev and Ilian Simeonov (1994); the following year he wrote the score to the TV film Gori, gori, oganche (Burn, Little Fire, Burn), directed by Rumyana Petkova (1994). He also made a number of folksong and instrumental arrangements, and also authored instrumental pieces..
